Психологически поглед към създаването на колективната памет

Какво помним като народ?
Какво забравяме?
И кой ни помага да решим кое трябва да помним?

Историята е съвкупност от събития.

Колективната памет обаче е нещо повече – тя е начинът, по който едно общество избира, подрежда и предава своето минало.

Точно тук започва психологическият поглед към историята.Всеки човек изгражда личната си идентичност чрез спомени. Но не помним всичко. Избираме, подреждаме, интерпретираме. Понякога забравяме болезненото. Друг път постоянно се връщаме към него. Някои преживявания се превръщат в символи, други постепенно избледняват.Същото се случва и с обществата.

Народите също имат памет.

Тази памет се изгражда чрез семейството, училището, литературата, празниците, паметниците, медиите, политическите речи и официалните исторически разкази.Така постепенно се оформят отговорите на въпросите:

Кои сме ние?
От какво трябва да се гордеем?
От какво трябва да се срамуваме?
Кого трябва да помним като герой?
Кого – като враг?
Кога сме били силни?
Кога сме били жертви?

И тук се появява един много важен психологически въпрос:

Кой определя съдържанието на колективната памет?

Историята не се променя от това как я разказваме.

Но значението, което ѝ придаваме, може да се променя.

Един и същ исторически факт може да бъде представен като победа, поражение, трагедия, героизъм, национално унижение или урок.

А когато една интерпретация се повтаря достатъчно дълго, тя може да се превърне в част от общото усещане за идентичност.

Така историческата памет започва да влияе върху народопсихологията.

СИЛА И НЕЗАВИСИМОСТ

В българската памет има образи на държавна мощ – хан Аспарух, цар Симеон Велики, цар Калоян, цар Иван Асен II, борбите за освобождение, Съединението, Независимостта.

Те ни разказват:

„Били сме силни.“

Но имаме ли същата готовност да говорим за моментите, когато сме били разделени, отслабени, зависими или сме допускали политически грешки?

Това е важно не само за историка.

Защото самочувствието, основано единствено на идеализираното минало, лесно се превръща в компенсация.

А здравото самочувствие не се нуждае от постоянно доказване на величие.

То може да понесе и истината за собствените слабости.

ДЕЛОТО НА САМУИЛ В КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ

Историята на цар Самуил е особено показателна.

В българската памет той е символ на съпротивата срещу Византия и на последната голяма защита на Първото българско царство.

Но историята му може да бъде прочетена не само като разказ за героизъм.

Тя може да бъде прочетена и като психологически урок за цената на разделението, продължителната война, политическата устойчивост и загубата на държавност.

Битката при Ключ през 1014 г. и последвалата съдба на пленените български войници са се превърнали в един от най-силните образи в българската историческа памет.

Но и тук трябва да бъдем внимателни.

Между историческия факт и начина, по който той се превръща в национален мит, има разлика.

Фактът е едно.
Паметта за факта е друго.
А митът за факта – трето.

Точно в тази разлика се намира психологическият интерес.

КОЙ ИМА ИНТЕРЕС ОТ ЕДНА ИЛИ ДРУГА ПАМЕТ?

В различните исторически периоди държави, политически режими и обществени групи са имали свои причини да подчертават едни събития и да оставят други на заден план.

Това не означава, че всяко историческо събитие е „измислено“.

Означава, че подборът, акцентът и интерпретацията могат да бъдат повлияни от настоящето.

Особено силно това се проявява при авторитарни и идеологически режими, когато историята може да бъде използвана за легитимиране на властта.

Но и демократичните общества не са свободни от селективна памет.

Защото всяко общество има нужда от разказ за себе си.

И този разказ често отговаря не само на въпроса:

„Какво се е случило?“

а и на въпроса:

„Как искаме да виждаме себе си?“

ЗАЩО ЗАБРАВЯМЕ?

Понякога защото нещо е неудобно.

Понякога защото не се вписва в доминиращия разказ.

Понякога защото следващите поколения просто не са получили достатъчно информация.

А понякога защото човекът и обществото имат естествена склонност да съхраняват истории, които подкрепят тяхната идентичност.

Затова можем да наблюдаваме два противоположни процеса:

идеализация – „ние сме били велики“;

и

жертвена идентичност – „винаги другите са ни виновни“.

И двете могат да бъдат психологически удобни.

Но и двете могат да попречат на зрелия поглед към миналото.

А КОГА ЕДИН НАРОД Е СИЛЕН?

Може би не само когато има силна армия, голяма територия или влиятелен владетел.

Може би и когато има способност да:

помни без да се самозалъгва;
уважава героите си без да ги превръща в идоли;
признава пораженията си без да се чувства унизен;
вижда грешките си без да се самообвинява;
и различава историческия факт от историческия мит.

Това вече е въпрос не само на история.

Това е въпрос на психологическа зрялост на едно общество.

Защото човек, който не познава собственото си минало, лесно може да бъде манипулиран.

Но и човек, който познава само удобната версия на миналото си, също остава зависим от чуждия разказ.

Може би истинската независимост започва тогава, когато имаме смелостта да познаваме цялата си история.

Не само тази, с която се гордеем.

И не само тази, която ни кара да се чувстваме жертви.

А историята такава, каквато можем да я възстановим от фактите, източниците и различните гледни точки.

Защото:

Народ без памет губи идентичност.
Народ с манипулирана памет губи свободата да мисли.
А народ, способен критично да осмисля миналото си, има шанс по-съзнателно да избира бъдещето си.