В ежедневието често чуваме или казваме: „Той ме провокира“, „Те ме изкарват извън нерви“, „Провокират ме нарочно“. В тези изрази има едно скрито допускане — че причината за нашите емоции се намира извън нас. Че някой друг „натиска копчето“ и ние просто реагираме.

Но ако погледнем по-дълбоко, ще видим нещо по-сложно и по-важно: ние не просто биваме провокирани — ние участваме в този процес. Понякога дори го позволяваме.

Илюзията за външната причина

Когато казваме „провокират ме“, ние поставяме себе си в ролята на пасивен участник. Това създава усещане за безсилие — сякаш нямаме контрол върху реакциите си.

Истината е, че между стимул (нечии думи или поведение) и реакция (нашата емоция) има пространство. В това пространство се намират:

- нашите убеждения

-  минал опит

- чувствителни теми

-  очаквания

Именно там се „ражда“ реакцията

 Защо всъщност се „провокираме“?

Макар изразът „провокирам се“ да звучи неестествено, психологически той съдържа важна истина - реакцията ни е вътрешен процес.

Ето няколко причини защо допускаме провокацията:

1. Лични уязвимости.

Когато някой засегне тема, която е болезнена за нас, реакцията идва много по-бързо и силно.

2. Нужда от одобрение.

Ако силно държим да бъдем харесвани, всяка критика може да се възприеме като атака.

3. Навик за автоматична реакция.

Много хора реагират импулсивно, без да осъзнават, че имат избор.

4. Вътрешен диалог.

Не толкова думите на другия ни влияят, колкото това, което си казваме след тях:

- „Как можа да ми го каже!“

- „Това е несправедливо!“

Истината, която не винаги ни харесва!

 

Никой не може директно да „вкара“ емоция в нас.

Другите могат да кажат или направят нещо, но ние сме тези, които придават значение и реагират.

Това не означава, че хората не грешат или не нараняват.

Означава, че нашата реакция е зона на лична отговорност и свобода.

 Как да спрем да се „провокираме“?

Това не става с потискане на емоциите, а с осъзнаване и практика.

1. Направи пауза.

Преди да реагираш, дай си няколко секунди. Това прекъсва автоматичната реакция.

2. Назови емоцията.

„Ядосан съм“, „засегнат съм“, „раздразнен съм“ — самото назоваване намалява интензитета.

3. Попитай се: „Защо ме засяга?

Често отговорът няма нищо общо с другия човек, а с нещо вътре в нас.

4. Отдели фактите от интерпретацията.

-  Факт: „Той каза X“

- Интерпретация: „Той не ме уважава“

5. Избери реакция, вместо да реагираш автоматично.

Можеш да отговориш спокойно, да игнорираш или просто да се отдръпнеш

 От „жертва“ към осъзнат избор

Когато вярваме, че „другите ни провокират“, ние им даваме власт над себе си.

Когато осъзнаем, че ние участваме в реакцията, започваме да си връщаме контрола.

Това е началото на емоционалната свобода.